Не искам те

Любов окаяна, ти, чувство преразказвано,

от върбов венец сплетено и дълбоко – небе,

ранима не си, ала раняваш безизразно

всеки, докоснал се някога до тебе.

Не си ме посещавала ти мен, самотника,

ала по думи чужди знам, естрадни,

че идваш ти, но не си отиваш никога,

а идеш ли си – рани оставяш безсрамни.

Нелечими те са, болката силна остава,

във човека битува и запзва се цяла.

Живота живееш, но тя не отшумява,

а в теб вие се и все по-голяма става.

Или поне така те описват, о, лудост

невиждана, като чума разпръсната,

но сладка и пищна, без никаква грубост

в началото. А после изтръгната и

омаламощена, посърнала, тъжна и грешна,

във шепи събрала сърце, душа и очи;

човешите нрави забравила и тежка,

и своето знае, не ще да мълчи,

а сякаш подтиска те и още иска.

Разбери, човекът не може да спи

от твоите грешки допуснати, пошли,

които така силно желаеш дори

от приятелство мраз да отпршищят.

Недей, лудост, махни се. Не искат те.

Не те искам и аз, слисвам се,

когато чуя за теб да говорят в захлас

и с лъжливи думи да те описват.