от дни насам се чувствам луд.

подхванал листи и писалка

и пишещ с нея във юмрук,

с ума си въоръжен съм само.

таз лудост не е във умът,

а сякаш във сърцето мое е.

и стяга го и удря го със чук,

със камъни на наковалня.

подпитвам хората незнайни

(на мене всички са ми знайни),

но само в мислите си странни,

кой със тая лудост ме е заразил.

но после нещо осъзнавам –

че там е мойта грешка.

че питам хората, макар че

те ми отговарят със насмешка.

капризни са и винаги ще бъдат.

когато зима е след лято

те търсят огън и закрила,

когато получават си отплата

и топло е навън и пъстрокрило,

те търсят хлад и сянка смугла.

кога мъж  има за приятел

една добра жена и мила,

той взима я с вечен обет –

забравя за приятелствата живи.

защо сте тъй взискателни и глухи?

със плод отрупани са ваште ниви.

семейство пълни къщите ви кухи.

не е ли това щастието ваше,

за което уж толкова се стремите,

а забравяте за малките неща –

като това да бъдете хора и с дните

все по-човечни да ставате

и вместо още жито на нива да сеете,

озрялото вие да жънете.