приятелството нещо е неуспоримо.

ако е истинско – не ще се разгроми.

за хората на думи сладко е и мило,

а истината е, че доста често то горчи.

то не е тъй, да кажеш ей сега, веднага,

„приятел съм ти най-добър вовеки”,

то тихо е, понякога и нямо става

и не стига до изречения прости на всеки,

а до мирисът на книгите свети,

до това как топите шоколад в устата

преди да глътнете с наслада.

то стига до това как пиеш чай –

със сметана или с пчелен мед.

дори се стига и до кучешкия лай

ту смешен, страшен, ту превзет.

даже стига до думите понякога.

до думите как преплиташ в куплет.

до думите, с които неща назоваваш,

до прегръдките, до чувствата,

до мислите и до сърцата ваши.

приятелството е клетвено горчиво.

но сладкото от него кой намери,

да го почувства тъй до него живо,

да му се радва до самия край

на приятелството – клетва неизречена,

но завинаги от нея обречено.