художник

във мрака виждам две отпуснати очи.

недостижими и напълно безутешни,

те сякаш виждат нейде извън мрака,

те сякаш чуват викове тъй спешни,

че ги карат тутакси да се събудят

от тъмен, мъчен и безумен сън

и дълго над вика да се потрудят,

докато не стане чут не само вдън

душата им, а и в на хората света.

ний твърде много мислим, затова

художникът рисува със четката своя

викът безумен, тътнещ, на бразда

и виждаме, не чуваме, как силно зее

душата негова, прикрита с бреме.

тя разказва за неща, на човека

напълно непознати, различни от сметки,

различни от драми, обрати.

душата му сочи ни с пръсти.

човекът отдавна с живота е свършил

и започнал с пиесата, „живот” кръстил.