широка пустиня и сиво небе,

оазиси няма, ни кактуси даже,

светът е посърнал и няма море,

животът отива си, времето лъже.

хората няма ги, а само човеци,

объркани в своя делник ужасен.

животът отива си, няма го вече,

градът е пуст и от бездушие – празен.

останали двама и трима човека

със погледи празни, объркани, пусти,

оглеждат се и не осъзнават завета,

че за спасение трябва човек да се кръсти.

и не да си мисли за Бога, тъй „вечен”,

а да вярва – да вярва във нещо.

понеже когато светът си отива, обречен,

вярата е тази, която сплотява ни вещо.