аз беден съм на хора, обречен съм на самота,

зазидан във огнището, в пещта съм дим

дори и във водите свои, се чувствам все така:

като страничен наблюдател, тих и мним.

и писва ми от хора все повече и пó боли,

когато се събуждам и мечтая за живот,

изпълнен с хвърчила, надежди... със мечти,

а получавам само пепеляшки кости от кивот

и думи празни, кухи, сложно-глупави такива,
вещаещи ненавист, мрак и тишина,

обричащи ме все във тая пещ, обвила

всичко мое, да живея тъй на тъмно и в тъга.

със времето обаче чувствам нещо силно

като да е от ковчег на жив, ала погребан мъж,

обръщащ се във гроба свой усмихнат нестабилно

той шепне думи ясни като нощ: „пордъж!”

ще подържа, си казвам аз, докато рухна,

ще подържа и ще чета, ще пиша, ще рисувам,

ще бъда сам и ще си готвя в малка кухня,

с изкуството светът ще излекувам.

а после, като си отида, зад ухото – с ръж,

ще дойде час отвъден, в който аз ще викам

на някой друг „подръж, приятелю, подръж”