навън е тъмно, пусто и самотно

камбана бие само и нощта чернее,

извадил старата китара той охотно,

извадил я и тихичко на глас си пее.

увива глас със тихата гробовна нощ

и с нея прави си оркестър странен.

забива си тъгата във ушите с нож,

че не го слушат, че е все забравен,

че хората не вярват на твореца вече,

а слушат даже да не знаят що е то

и казват „хубаво е” ако някой е понечил

вече да го нарече така, защо?

всичко вече е еднакво и глупашко,

всеки гледа другия, а себе си не слуша

и дърпа музикантът струните

и се прибира. цигара вади. пуши.

когато му разискват защо да спре,

той гледа ги накриво. чака.

щом свършат – досущ зарадвано дете

очакват те цигарите да маха.

но той усмихва се и казва тихо

като онази нощ самотна, пуста,

че пуши, за да сложи на живота край

и приближи ли този край дългоочакван

ще спре с цигарената писта.