на г. г.

денят е негов. със свойта зимна светлина.

със своите безброй прегръдки снежни,

с попиващите в дрехите му капчици вода.

усмихва се и вдишва въздух с нежност.

усмихва се и стъпва във калта отдолу –

остава отпечатък – като този в своето сърце.

зарязва част от себе си в снега, на голо

и продължава; не свъртат пръсти, ни ръце.

върви си тихо и минава между хората,

докато носи най-топлия си шарен шал.

оставя своите следи навсякъде,

във всеки чужд житейски карнавал.

неясен е. но вдишва пак с душата си

милиони молекули страх, тъга; въпроси.

зима е. а той си мисли, че децата си

ще отгледа, само за да остарее. и да проси.

душата му измаря се от вдишване.

усеща я, че иска да се пукне, да издиша.

заключва с катинар съдбата си.

и все така усмихнат, бяла улица пресича...