беше един от ония дни на циганското лято.

един от дните, когато всичко е в нищото.

ноември. седмица сетна със слънце облята.

начало на тежката, пухкавобялата зима.

във утрин сумрачна тя се събуди спокойно.

облече се, после погледна часовника тихо.

монотонно тракане изпълни главата й. двойно.

излезе от вкъщи и й се насълзиха очите.

в миг посърна младостта и красотата...

обърна се света и облаците се сгъстиха.

навред стана по-тъмно. дойде мъглата.

погълна всичко живо. и отмина.

а тя самата стоеше вън на паважа. самотна.

и гледаше във празното пространство.

бузите й искряха със руменина страхотна;

червена гостенка. бурна и глупава. прокажна.

и срещна я неин приятел. не хубав, не силен.

но истински, вярващ във нея и свирещ

песента на извървените пътища дивни.

погледна я. и я прегърна. достатъчно беше.

песента тя разбра и за пътя забрави.

защото той бе извървян преди време.

а приятелят – него нямаше да остави.

(или поне така се надяваше момчето).

по-късно пак сълза се отрони от нея.

а той я прегърна и погали я нежно.

усмихна се накриво и пак почна със своята песен.

а тя протяжно повтори всеки стих и всяка строфа.

и двамата знаеха, че са там един за друг.

и че светът е в дланите им, ако се подкрепят.

и че пътят е дом, ако имаш с кого да вървиш,

а животът не е живот без път и без грешки.