оплетох се във мрежата на паяка
и пак останах сам. и оживях.
избягах. и се върнах в стаята,
в която паяжината бе една -

все същата; не бях помръднал.
от кътчето на свойта самота,
а думите ми изветряваха;
с безсмислие изпълваха нощта.

и с порив за живот прогледнах,
че сам ще бъда винаги, вовеки.
разбрах каква е мойта орисия.
как дълги са най-трудните пътеки...

в коруба скрих сърцето си,
а с морски бриз заключих мозъка,
обърнах се. и паяка го нямаше.
но мрежата докара ми невроза.

сам аз, сама и тя си бяхме.
тя - мрежа, аз - човешко същество.
но за момент, изпълнен със ирония...
за мене представлявахме едно.