някога вярвах, че има огнище,

което те сгрява, когато си сам.

някога, чувствах, че искам къща,

в която да има такова за мен.

някога беше това, минало време –

когато се страхувах от зимата.

сега по-скоро лятото ми е бреме,

а не като другите – тримата.

зимата чувствам като приятел.

есента и пролетта – не зная.

а лятото като истински предател,

подвел ме зимата да не желая.

защо предпочитам зимата вече?

това сякаш за вас е нечовешко.

така го наречете, но тя не понечи

да ме наранява толкова тежко.

с какво ме е наранило лятото?

то беше приятел мой скъп.

то беше това коте – опашатото,

което излъчваше лъч светлина.

но после явно порастнах и някак

то започна да ме задушава.

във хватка ме хвана и всякак

опитваше се да не ме дава.

и все още тъй здраво то стиска.

с морето си блажено, с топлината.

то сякаш в затвор ме изпраща

и мене лишава от светлината.

на пясъка виждам аз двора зелен

принадлежащ на затвора – морето.

но все пак и там има стръкче невен,

от който знам, ще разпука не лято.

а зима. глупаво звучи, нали?

но за мен зимата е времето, в което

поникват цветята, дори сняг да вали

на онова заснежено място – тепето.

на таз зимна градина горе искам

да умра и да не чувам аз пак

за онова нещо, което вече притискам –

лятото, скрито под снежен похлупак.