вървя по паважа вън, ситен,

през улица, пълна със скръб

и тегне в душата ми силен,

могъщ все във моята гръд

един образ обзет от омраза,

от помисли луди навред,

от нейде загубени фрази,

в града от тъгата обзет.

поглеждам към лампата жълта

във мрака проронва сълзи

и жълтите солници в клоните

изпраща на златни вълни.

очите й лошо поглеждат ме

и словата редят във закана

и гонят ме, пъдят ме, ритат ме

„не искам те тук на зарана”.

тез сълзи подготвят трапезата

за хората с черни сърца

да глозгат от мене със тезата,

че различното носи смъртта.