докато продължавах да настъпвам асфалта

и да крепя небесата на кухите си рамене,

вярвайки си, че в синевата политат совалки,

в сърцето умря последният мен, наречен дете.

във въздуха се разнесе приказката за огнивото

(понеже на душата ми тъкмо й липсваше искра),

но без да искам подпалих във себе си дивото

и малко по малко в очите ми животът замря.

по пътя на небедържачеството няма пак да поема,

защото всичките надежди се изгубиха в шосето.

а то така изгаряше, желаеше да го настъпвам,

че накрая се сменихме. и ми взе всичко невзето.