започвам да димя и няма кой
да сигнализира за пожара.
а думите са прав завой
и в черно бляска светофара.

започвам да горя и няма кой
да донесе пожарогасителя,
защото твърде тежък е;
по-лесно е да си отида.

изгарям тука, ала сам съм
и огънят единствен се интересува,
а пламъците стават лилави,
за да могат хората да се любуват.

когато после се превръщам в сажди
и няма вече връщане назад,
поставят ме в кутия за охлаждане -
сълзите им не спират да текат.

но смисълът от сълзи е изгубен
във правите завои и във черното,
във думите със мъртъв корен
и във привидно дребното.